В мен липсата е вакуумно-потискаща,
объркано-кръжаща болна птица.
Не чувам даже крясъка на присмеха.
Да виждам как - с простреляна зеница!
Безумно-тягостно мълчание пониква
и с бурените си притиска лекото
усещане за ведро-нежна пролет,
... а спомен със бастунче търси Него.
И как убива, много ми убива
неслученост на милата усмивка!
Не се и питам - знам, че жива, жива
отдавна аз не съм, но ми отива.