Аз ще питам:

Защо бях с теб?

Ти ще ми кажеш:

Защото се обичахме.

Ако е любов, Ани, то тя не е ли завинаги?

Изплаках сълзите си, заради спомена,

Не исках да виждам лицето ти

и кълнях себе си за отминалите дни

Нима споменът не те рани, МИЛА МОЯ Ани?

Ставах и пак ставах,

но сърцето ми още тръпнеше.

Поглеждах и пак поглеждах - не беше мой.

Ани, а ти някога имаше ли го?

Някога, а сега...

И забравях, за да се чувствам свободна.

Оставих се да бъда себе си,

До приискване бях потънала в това да знам коя съм.

А кой беше той Ани?

Представях си бъдещите дни -

как подминавам, как съм нова и пак се усмихвам, не гледайки в него.

А щастлива ли си Ани, в бъдеще?

Колко часа любов просих? 

Колко вечност измолих за малко утеха,

Как чашата стоеше празна, а как винаги се правех, че я пълня,

Колко лудост събрах в дланта си и се молех да ОБИЧАМ!

А той обичаше ли, Ани?

... за това, което беше, за това, което бях...

Исках ли? Прегръщах ли? Молех ли? Плаках ли?

А забрави ли, Ани?