Залязалото слънце плаче скрито,
че пак само е все така
и не е намерило очите,
които да огрява през деня.

А чашата е празна до половина
и сълзи алени падат в тишина,
те някого са търсили в поляна...
покрита с всичко друго, но не и с любовта.

Отговорите разхождат се безспорно
пред мен в красивите костюми,
но отказвам да ги чуя упорито
за всичко свършило се помежду ни.

Дали ще бъде този път красива
проклетата, пристигащата самота
или отново, тъжна и унила,
ще пише тя за нейните неща?

Угасналите лампи казват,
че късно е за връщане към нас,
защото тази дума я изгарят...
и гаснат по една на час.

Красиво утрото и уморено
от толкоз много мъка и тъга,
показва се наново устремено
към своята невиждана мечта.

Пораснали и посмалените копнежи,
падайки в снега заспиват,
където смъртно пребледнели
ще чакат да настъпи пролетта.

А онемелите картини на Земята,
залепнали да украсяват днес света,
не стигат да ти кажа истината,
че тясна е за мене любовта.

И нека всичко хубаво да предстои
и да намери всеки своите очи,
които карат го в красота
да вижда и най-малките неща.