В един тих, приветлив, февруарски ден,
когато навсякъде сняг е валяло, извикала
мама високо и ето ме мен, мъничко
слънчице с пухкаво тяло. Щом съм
пристигнала на белия свят,присвила съм
с рев две юмручета, нападал от покрива
снежен бял цвят, поръсил той, пътя ми
земен с грижи.През обич и омраза,
през смях и сълзи, живота си земен до днес,
аз живея, срамувам се облак щом
пропълзи, слънце ли разцъфти
в мен се гордея. Като нестинарка
по огън вървя, без вяра случвало се е
да осъмна, но душата си от дявола зъл
да спася,намирала съм пак сили да тръгна
и напред да продължа, На никого
нищо не обичам да дължа, говорят
била съм бодлива къпина, светлина
да дарявам е моята мечта, а иначе
името ми е Кръстина. То е свята
благословия на Голготския кръст,
преродил с бяло безсмъртие
тленната земна пръст. Затова щом
тъмен облак ме погребе в черна кал,
аз вълшебно възкръсвам в нов
изгрев бял и никой никога няма
да победи крилете песенни, с които
Бог щедро ме дари.С тях летя високо
и не ме страх от интригите коварни,
на злословията разни от величия
бездарни. Звукът на светлината
в тях звънливо и непобедимо пее
и нетленно слънце с вълшебен огън
дръзко грее.Те са дар безценен
и приятел верен, огледало слънчево
за облачните дни, с тях щастливо
сбъдвам и най-невъзможните мечти.