От другите пак съм различна,
а аз си оставам все същата.
За някои съм дори двулична.
Да се радват, че не са ми в къщата.

Живея със всякякви глухи.
Не питат, не знаят коя съм.
Срутиха света ми до тухли,
а ушите им чуват "Добре съм".

Когато се гърбя от болест
и виждам земята от близко,
очите затварят без доблест.
Но тяхната съвест е чиста.

Но пак ме изяжда вината,
сълзи с безнадежност редувам.
Ще мога ли да им спася душата,
ако тя не съществува?