АЗ СНОЩИ ПОСАДИХ ЕДНА ЛИПА
… когато си затръгвам от света, ще литна с ококорени зеници –
и Словото на Бога ще чета – че ние сме ята нетрайни птици,
че сме дошли на този свят за миг и в този миг, за всекиго последен,
след късичкия наш родилен вик си хълтаме във мрака непрогледен,
по-кратички от реактивен звук, потънал из Вселените огромни,
какво добро оставили сме тук, дали ще има някой? – да го помни,
дали на пътя вдигнахме чешма, садихме ли дръвче – да хвърли сянка,
или пари броихме у дома? – натъпкани в измамническа банка,
нахранихме ли стария клошар, поседнал със чашлето си пред храма? –
и в този свят – залостен с катинар, отворихме ли път за други двама?
Човечество, не знам защо заспа? – в безчувствената своя изнемога. ...