Уж трябваше всичко да мине –
сълзите и болката, сърце да изстине.
Гласа ти не може още да чувам,
но правя го, даже със него рисувам
безкрайните нощи, изпълнени с мъка,
която ме гледа през таз черна пролука.
Аз търся те още и все не намирам
частта от Тогава; за нея умирам!
Усмивки и спомени идват при мене,
а аз гоня ги. Не мога. Душата ми стене.
Безсилна съм вече пред твоето Нищо.
Та в теб жар имаше; ти беше огнище! ...