«Бабо Яжке със тояжка,
дека ветрове те лашкат
и що носиш на гърба?»
«Зимнина събирах, синко –
ябълки и боровинки,
гъбки, билки за настинка
има в моята торба.»
«Да помогна със товара?»
«Ох, сполай ти! Старо-харо
вече аз съм. Сам-сама
срещу трудности житейски.»
Тъй Лотар, принц Колпергейски,
свърна в леса тилилейски
на таз бабка към дома.
А го чака годеница –
хубавица-гургулица
в бащина ѝ твърдина.
Кунигунде си мечтае
за любов до гроб, не знае
где се губи принц нехаен
в тази приказна страна.
«Супа си хапни, юначе,
път далечен щом ще крачиш,
силата възстанови.»
Сърба принц, не подозира -
тя му сипа еликсира.
От любов глава възвира
не за Кунигунд, уви.
Гледа принц – брей чудесия,
как така на гиздосия
Яга стана отведнъж?
Във засукана мадама
визуалната измама
оцвети я в ярка гама,
а пък той нали е мъж...
Нека ний завеса спуснем
пред таз сцена долна, гнусна.
Сутрин пръв се буди той.
Кривозъба още хърка.
Той очи невярващ търка
и на пръсти, сетне хвърком
бяга бърже наш герой.
Куп премеждия го чакат –
великан с юмрук цял лакът,
маг, що подлост не пести,
змей триглав с меч да сразява ...
Но читател се прозява:
«Твойта литероизява,
авторе, посъкрати!»
Лотар с Кунигунд дваминка
народили си дружинка –
пет ли, шест ли, туй не знам.
Но насън той често зърва
вещицата едногърба,
ягината супа сърба
и облизва се: «Миам!»
© Владимир Костов Todos los derechos reservados