Пак звучи любимата ми песен

                                           и пак възнасям се в небето,                                                   

                                           със сълзи пълнят се очите,

                                           сякаш пеят те самите.

                                           С чаша вино спомените връщам,

                                           баладата сърцето ми обръща,

                                           с нежна музика и мъка скрита,

                                           наяве вече е тъгата ми прикрита.

                                           За наздраве някой вдига чаша:

                                           "Да е все така компанията наша",

                                           събрали сме се уж за веселба,

                                           а в тълпата гаснеща душа.

                                           Едва ли мене само песента вълнува,

                                           все някой има, който се преструва,,

                                           който смее се, а музиката го стопява

                                           и за нещо тъжно спомен му навява.

                                           Тази балада писана е за нещастни,

                                           да слушат и унесени да тлеят... 

                                           с всеки следващ стих,

                                           да се чудят за какво живеят.

                                           Тя погледа обезличава...

                                           и пак, и пак възнасям се в небето,

                                           със сълзи пълнят се очите,

                                           сякаш пеят те самите.