Написано в 1981год. в чест - 1300 годишнината от основаването на българската държава - тогава бях 19 годишно момче :) Хан Аспарух - основател на българската държава, трети син на хан Кубрат от рода Дуло. Годината на раждането му е неизвестна. Името на Аспарух се споменава за пръв път по повод на събитията около смъртта на хан Кубрат (около 660г.) и разпадането на''Стара Велика България'' - (ФАНАГОРИЯ). Начело на племето оногундури Аспарух тръгва на запад. В началото на 60-те години на VII в. се установява в местността Онгъла. През пролетта на 680г. византийският император Константин IV - (ПОГОНАТ) събира голяма армия и решава да се разправи окончателно с българите. Ударът по суша е съчетан с действия на византийския флот, който пренесъл императорската конница. Последвалите събития са описани набързо и крайно преднамерено от византийските историци. Доста тъмният им разказ цели да прикрие истината около катастрофата на императорската армия. Под предводителството на Аспарух прабългари и славяни нанесли съкрушително поражение на византийците. През пролетта на 681г. прабългарите в съюз със славяните подновили нападенията си срещу византийските градове и крепости и пренесли театъра на бойните действия в Тракия. В невъзможност да им се противопостави, Константин IV "сключил мир с тях, като се съгласил да им плаща годишен данък, "за срам на ромеите".
* * * * *
Велик и пълководец славен,
могъщ владетел – Аспарух,
на тебе, хане, нямаш равен -
сърце на Българския дух.
На историята тежките врати отвори
и поведе своя скъп народ,
напуснал свой’та мила Фанагория
и тръгнал към живот или безмълвен гроб.
Непосилни мъки и страдания,
години път и все пак спря,
за да останеш в старите предания
с народ, чиято слава не умря.
Отседна ти в блатата мочурливи,
макар че беше пъден и презрян,
зад гърба оставил бе години сиви,
ти водеше народа изтерзан.
Но няма как, ще трябва да останеш,
народът ти не може все напред
и за меча си ще трябва да се хванеш,
прегазят ли граничния ти ”плет”.
Минаваха години, все така
пред теб шумеше бели Истър,
народът ти се размножи
пред погледа ти свеж и бистър...
А там, зад буйните води,
издигаше се дълъг бряг.
Богат на хълмове, гори,
земя на император Погонат.
Ти даваше си сметка що ще стане,
пристъпиш ли в отсрещната земя,
че трябва да се биеш - страшни Хане,
че ще е клане в голямата война.
И ето - времето дойде,
ти изправи се пред твоите хора,
като чувстваше много добре,
че в очите им няма умора
И... каза:
Не ви ли отесня Онгъла, люде?!
Не ви ли омръзна да газите кал?!
Това ли е дарът за наш'те зслуги,
тази земя ли Тангра е дал?!
Не! Ние трябва да минем!
Да минем на отсрещния бряг!
Нима, Българи, нямаме сили
да я запазим с юмрука си як?
Нима моите братя - ювиги Кубер и Котраг,
не намериха богата земя
и се уплашиха от омразния враг?
Не! Те живеят честити, а ние гнием в калта!
Ето! Днес аз заминавам!
Завинаги минавам отвъд!
Седем дни ще ви чакам,
дано трепне вашата гръд!...
Оставям ви, люде! Аз – Ханът,
зимата свали своето було,
снегът се разтапя и аз заминавам,
оставя ви – последният Дуло...
На коня си властно застанал тогава,
вдигнал ръка в небесната бездна,
ти каза: "Народ, който няма държава,
е обречен да изчезне!"
На кого ни оставяш ти, Хане? –
обади се някой подир.
Къде се е чуло видяло стадо да няма пастир?
А на тебе, войне, само ще кажа,
а извода сам намери:
Видял ли си някога, друже,
след стадо пастир да върви?!
Ти тъй реши и... замина,
премина на отвъдния бряг,
шестият ден вече мина,
а ти чакаше на коня си як.
Главни, огряващи водата,
и плясък шеметен, и шумна глъч,
и някак леко става на душата,
огрее ли те огнен лъч.
Те идваха... А значи верни бяха.
Верни, предани на своя Хан
и техните сърца копняха
да не живеят в малък сан.
Те идеха към тебе - Аспарух,
ти си този, който им вдъхва живот,
народ и непреклонен дух
към теб прокарваше си брод.
Стъпвха по сухата земя,
едни пеша, а други на коне,
и тръгваха из тучните поля,
в близост до съм Черното море.
Със салове и с лодки
и с мисълта за нова Фанагория,
като тихи предпазливи котки,
нвлизаха в Великата история...
Поведе ги ти след това,
избра и местност най-корава,
за да издигнеш крепостта,
която ще ги защитава.
Напразно се гневеше василевсът,
едва от гняв и съли не проля -
безнаказан варварин да се разхожда
там... по негова земя!
Крещеше в транс, без гняв да крие,
че грешката ще се поправи,
но арабите по-бързо да отбие,
а после с Варварина ще се справи.
От прастар род, покрит със слава,
със хладен ум и сила надарен,
за благото на своята държава,
изкова с словените съюз свещен.
Пресметнаха те всяка своя стъпка,
обмислиха те всеки ловък ход,
от стъблото чак до мъничката пъпка,
за да цъфне и да върже плод.
Ковеше се оръжие безбройно,
доспехи нижеха се всеки час,
че след това умението бойно
да каже тежкия си глас.
Готови бяха копия и бойници,
купища от наръчи стрели,
приготвяха се всички конници,
те чакаха... последните луни.
Слънца с луни се сменяли, додето
в един прекрасен ведър ден
с войските си по суша и морето
идел василевсът разгневен.
За кървав бой с това дивашко племе
настъпвал той непримирено,
но успехът му изплъзвал се без време,
всяко кътче бИло защитено.
Не жалел той войски и със досада
да ги удари в гръб решил по мрак,
но там попаднал на засади,
словените избили ги до крак.
А там, отпред, на предната стена,
се сипел дъжд от копия, стрели,
с пречупените триумфални знамена
отстъпвали окървавените войски.
Императорът все мислел недоволен:
"Как да бъде, как да им го кажа?",
сетне заявил им, че е болен
и избягал с личната си стража.
Сред войските се разнесло недоволство,
захвърлили те всеки меч и щит,
не дължели вече никому покорство,
за да бъдат бойния елит.
Разпръснали се всички в безпорядък,
на свойте кораби да се спасят,
Аспарух, съгледал бойния упадък,
заповядал: "Портите да се свалят!"
Изскърцали на крепостта вратите
и още не опрели о земята,
затропали по тях копита
на конниците, търсещи разплата.
Срещу войските Погонатови безбройни
поведе своя смел народ,
поведи ти – Кубратовите войни,
към смъртта настъпващи в галоп.
Но всички знаеха тогава,
водени от своя хан,
че им трябва собствена държава,
а не преселически стан.
Крепост подир крепост ти разби ги,
подобно зъл и свирещ ураган,
войските им със сила ти сломи ги,
за да помнят – Аспаруха хан.
Тогава василевсът от уплаха
поискал мир от българския хан,
и да бъде той под здрава стряха,
съгласил се да му плаща дан.
* * * * *
И... погледът ти, хвълен подир боя,
пропита с кръв, ужасна равнина,
воини и коне излезли са от строя
и гадна смрад, и дъх... мъртвешка хладина...
В душата ти все още, хане,
отеква писък на стрела
и виждаш кръв – течащи разни
и хиляди пронизани гърла.
И воините покрил със слава,
ти границите беше начертал
на младата и хубава държава,
за която бе пре-много дал...
Живот ти даде – не забрава,
на цветя, поляни, планини.
на един народ и основа държава,
за да пребъде и до наши дни!...
http://www.youtube.com/watch?v=PjjwI0d3BMs&feature=related
© Валентин Желязков Todos los derechos reservados