Басня

Било на пролет луднала в разгара,

в гората духал вятър поривист,

два гълъба в любовна надпревара

се гонели във пролетната вис.

Било небето толкова дълбоко

и утрото разцъфвало едва,

а те летели във една посока

с възбудените свои сетива...

Понеже и сезонът бил особен

ги водел и инстинктът за разплод-

увлечени във полета свободен

от вечната пражажда за живот...

... Но във гората бил заложил мрежи

един ловец, в тях птици да лови,

зърна посипал в своите кроежи-

надявайки се да ги заблуди...

И стрелнал се бил мъжкият внезапно

зърната разпиляни щом видял,

но не могъл да отлети обратно,

понеже здраво бил се омотал...

Тогава влюбената гълъбица

конците взела с ярост да кълве...

... И полетели пак щастливи птиците

с инстинктите си в синьото небе...

... След време пак се реели безгрижно,

отново с оня вятър поривист

и влюбени във нещо непостижно,

но мамещо ги в пролетната вис...

Подлъгала ги мрежата разстлана,

не я видяли в своята игра

и женската попаднала в капана

на „щедро” разпиляните зърна...

Но мъжкият към своята любима

погледнал сякаш нищо не видял,

забавил се за миг необяснимо,

но махнал със крила и отлетял...

... А всяка басня свършва със поука,

но нека тази е с отворен Край

и ако някой се познае тука

да я допише както пожелай...

Коста Качев,

29.07.2013.