И твоя свят в шепите си аз държа,
сам не мога, не искам без теб да продължа,
но и двама по пътя да вървим - ще страдам,
мислите пропъждам, но от сърцето не ще избягам.
Защо съм тъй раним, когато имам нужда да съм силен,
бродя без посока сред пороя, а дъждът в мен е най-обилен.
Угасвам бавно и очите тъжни по теб изгарят.
Две души ранени, самотни, не ще останат.
Нима не съм и радост, но и трън забил се бях,
отровата от устните аз пих и капките броях.
Знам, ориста е отредила и я нося цял живот,
ала ще се запечаташ вечно с името Любов.