Коя ли, майко, ме орисала, коя завистница?

Коя във моите коси оплела е магия?

Че под крилото му кръвта ми изцеди, ориснице...

И до последна капка даде му да я изпие.

Защо му даде моята душа да разтъче?

Да я разнищи като никому ненужно платно...

и в друга думата си да врече,

но аз да го изгубя безвъзвратно...

Ръцете ми с две рани означени, където той ме прикова...

Да галя нежно и до кръв бодлите

със предана, обичаща ръка,

да го докосвам във съня му скрито.

Недей да казваш, не угасвай, ти си млада,

недей да ме тешиш, магьоснице, ще оздравея,

но знам, че дълго, дълго ще го страдам,

че той, единствен той не може да ми отмилее!