На сина ми
Така е, мишленце, светът е отчайващо възрастен –
прегърбен и грохнал, навъсено крета през делника.
Кога се пречупихме, как ли прекъснахме връзката
с вълшебните пръчки, с тревите... С дъгата на детството.
А ти си растеш – цветна роза сред съхнещи бурени –
тъй ярък и як, сякаш с жива вода те поливаме.
Катериш стени, а накриво си връзваш обувките,
така както само на чисти душички прилича им.
Дори не усещаш, когато размахваме пръсти и
ти грабим от багрите, все едно търкаме с гумичка.
Прости ми, мишленце, за всичките дни неопръскани ...