Размити стъпки по брега се стелят,
размити са и нашите съдби.
Неясноти като жарави в душите тлеят,
надеждата опитва се да победи...
Покрила с горест неизвестността душата,
безгласен вик издава в самота.
Къде ли пак изчезна светлината?
Защо надеждата се скри в мъгла?
Не зная аз докле ще лутаме се в неяснотата,
а всеки ден ще срещаме с тъга
и как умората от пустотата
с един замах днес да прогоним от света.
Не бива само доброволната заблуда
да бъде нашата опора днес,
не бива винаги сърцата
да са изпълнени с гнет.
Ей там, на крачка след мъглата,
аз виждам, грее светлина,
и чувам радостта в душата
- надежда има за света…
© Росица Todos los derechos reservados