Тяло мъжко, посиняло от студа,

плаващо плавно по безкрайната река.

Няма гък, няма стон, няма шум,

дори и реката си пееше наум.

А ти, читателю, може да си помислиш,

че в историята ми има грешка,

но аз ще ти кажа,

че всичко е грешка човешка.

Даже и да не вярваш в стойността на любовта,

ще ти разкажа за тази на един мъж и на една жена.

Загадъчна, предпазлива и приятно неловка -

това му беше първото мнение след тяхната първа разходка.

Не след дълго любовта него го погълна

и светът му внезапно преобърна.

Първо се влюби в нея,

скоро я и заобича,

също се закле никога от нея да се не отрича.

Тя го накара да се смее,

сякаш никога не се е смял.

Тя го накара да осъзнае,

че до сега всъщност никога не е живял.

Желание имал той само щастие да й носи,

без съмнение и без въпроси.

Но любовта, читателю, е като болест без лек,

щом свърши, започваш своя ковчег да ковеш.

Най-малката спънка беше драма за тях,

карайки ги да забравят старият им смях.

Той не спираше да я обича въпреки това.

Той не спираше да обича дори оплетен в бодлите на любовта.

Все още той искаше за нея щастие безкрайно,

все още искаше нощем да я целува тайно.

А какво се случи толко,

че да се стигне до това?

Питам те знаеш ли какво е цар да загуби война?

Може да обвинява всички,

но да не открива в себе си вината.

Наказва, измъчва и убива всички от тълпата -

милост няма и разрушава,

а това се случи и между тези двама.

Все още за него тя бе път без маркировка,

все още той я обичаше и неприятно неловка.

Но когато видя студенината в нейната душа,

той пое към безкрайната река.

И там облян от самота,

видя тъгата и прегърна вечността.