Безсилие
Аз, който вчера витаех по звездите,
на земята спуснах се сега,
опиянен от синевата на водите,
пленен от зелената и красота.
Хората във своите черупки са се свили,
като галактиките се отбягват,
без вчерашните грехове да са им простили,
телата и душите си разграбват.
Изчезва красотата на деня,
задръстват се от чуства несподелени
и ето, неусетно идва и мига,
от който не могат да бъдат спасени.
Така живеят в своя собствен свят,
забравили вкуса на любовта,
без взаимно да се крепят,
винят, грешат и уязвими са така.
Аз, който вчера витаех по звездите,
на земята спуснах се сега
и виждам как разбиват се мечтите
и нямам сили вече да летя.
(c) Mobby_Dick
© Владимир Гюров Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Жалко че късно осъзнаваме какво губим...Много хубава идея и много добре написано
-
Имай надежда...пак ще полетиш...!
Красив тъжен стих! с обич, Владимир. -
Лети и когато вече нямаш сили...Спомни си Джонатан Чайката...
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
Указа се обаче, че дъното е доста разтегливо понятие, оттогава ние все падаме и не сме го достигнали. Колко ли е по-грозно то от най-лошите ни представи за него
Нещо оптимистично обаче. Човек винаги намира нови сили, дори от пепелта.....и става по-силен отколкото е бил някога. Стиховете ни отразяват само едни моментни състояния, и са краино наивни ако от тях правим обобщения.