Вятърът разравя ни душите,

оттам изплуват обич и омраза.

Тъй бързо отминават дните,

без нужното на някого да кажем.

Но ако всичко си изрекъл,

а ти извикват мълчаливо: - Сбогом!

Думите превръщат се в излишни

и присъдата не е от бога...

Някога, на място потайно,

в градче, на двамата знайно,

тромпет се люби с цигулка,

разказвайки двамата тихо

за живота в пустиня сред град,

в която със зъби опазваме

измисления свой свят.

Построен на кръстопът сред безпътие

неизвестно, незнайно кога,

близнак е мракът в него

на спокойно течаща вода.

Приличат си по своята необятност,

променяща се безвъзвратно в миг,

като следа от сянка остава

в тях последният вик.

Затова навярно ги приемаме

за синур между живот и смъртта,

с тях в думи и ноти споделяме

какво тлее в наш’та душа.

Цигулка стене в тъмнината,

трептят струни от любов,

щурче приглася замечтано

на страстния им техен зов.

Нощ разголва лунната си сабя,

съсича огърлицата от спомени.

Погребан си в мълчалива бездна,

а една звездичка дума не отронва.

Цевта се изтяга гальовно,

отдала се на мъжките длани,

нежно към теб гледа и пита:

- А не биваше ли по-рано?

Черната Мора се появява,

облечена в бяло като сълза.

С усмивка приветливо пита:

- Без теб щастлива ли ще е тя?

Произнасяш думи последни:

- Не зная! Но искам! Дано!

Защото на света е единствена

и за мен тя е цвете едно...

Когато Слънцето липсва,

в душата поникнал е мрак

и не виждаш път сред безпътие,

защото си в пустиня сред град...

Пътят към Нав странник избира,

Ерос се подсмива зад ъгъла под мустак,

на балкон чаршафи простират...

Казват, че животът прекрасен бил е все пак...