Вечер, когато луната изгрее
и в целия град тишината налегне,
тогава усещам в мен, как душата ми тлее.
Умира, всеки ден тя умира, не знае как да живее.
Вечер, когато всички спят в сладък сън,
като кукувица аз стоя на моя пристан.
И тогава отново срещаме с теб,
с теб и с Него!
Вие разкривате ми бъдещето тъй желано,
а аз се моля,нека то да бъде хубаво реално!
Дори и в мене да напира страх
и вълните най-бошуващите да са пак,
покажи ми, моля, покажи ми моята съдба!
Ще поема дъх и с пълни сили ще я загреба!
Христина Кузмич
© Христина Кузмич Todos los derechos reservados