Вървя по улицата пуста и мокра,
покрита с павета, напоени от дъжда.
Притихнала в своето безвремие, но не самотна,
отдала мислите си на спомена за града.
Там, на гарата, където видях те аз за първи път,
там, във мига, в който слезе ти от вагона.
Погледна ме с твоята усмивка непокорна
и влезе право, стремглаво под женската ми плът.
Градът, в който сърцето си ти дадох, без да възнамерявам аз това.
Градът, в който ти взе ми го и след това напусна,
без да обърнеш гръб и да видиш какво остави от моята душа.
Но времето отмина, за всичко аз ни простих.
И все пак ме занимава тая мисъл –
добре ли си, щастлив ли си, ще прочетеш ли ти моя стих.
Сърцето сглобих си аз сама наново,
с любов се научих да запълвам душата.
А ти едва ли ще ме видиш мен отново,
защото беше само пътник, слязъл по грешка на гара непозната.
И днес вървя по улицата старинна,
продължавайки напред без да спра,
мислейки си все още за теб, но вече не ранима,
защото лицето ми е обляно от лъчи на светлина.
© Ваня Todos los derechos reservados