Благодаря ти!

Благодаря ти,

че безкрайното ми лутане,

между сега и после,

не е безславно чакане да видя още.

И още.

Да съзра още от възможностите,

които биха се реализирали

по необяснимата логика

на всемирното равновесие.

Да сътворя още от стремежите си

и да разбера къде,

къде наистина,се раждат мислите

и в каква кутия трябва да ги съхранявам -

огнеупорна или картонена?

Може би, на тях ще им е все едно.

Не и на мен.

Иска ми се да ги споделя понякога -

като баница с новогодишни късмети.

Понякога,

с някое човешко и любимо лице -

малко поувяхнало от есенните ветрове,

но незабравимо като първите слънчеви минути на деня.

Ще очаквам този момент на възможност,

ще го търся

и вероятно той не ще се изплъзне от жената в мен.

Ще вържа спомена за теб

на някой цъфнал майски храст

и ще го моля да не бяга,

да остане тук и да се  повтаря отново.

Ще бъде моята храна вековна

и дреха - да ме топли,

и рана, която да лекувам постоянно.

Ще впиша в  съзнанието на този лист

последните самотни дни

и по вятъра, отминал покрай мен,

ще ти изпратя целувки -

посланици на моята любов.

Горещи и омайни.

Сладки, носталгични.