Животът понякога толкова грубо ме удря,
че въздух едва си поемам и скърцам от болка,
главата кънти и наоколо става безлюдно,
в очите ми кръв се събира. Той пита ме: “Колко?“
Колко още да удря, за да остана послушна,
в любовта да не вярвам и в разните там чудеса,
да следвам съдбата, додето букета си гушна,
да не викам излишно, била тя добра или зла.
Да избягвам да търся скрити магически руни
и да шия криле на измислени, пъстри мечти,
да действам разумно, да пазя мира помежду ни
и да бъда щастлива, така както той нареди. ...