Болката ме засипва,
стеле се върху мен,
душаат ми ме подритва,
окована е в плен...
Не мога да се събудя
от този реален кошмар,
сърцето си ще запаля,
нека стане на прах...
Пристрастена към плачът,
не мога аз да се спра,
а очите ми влачат
непрогледна мъгла...
Сълзи поражда душата,
уморена да страда,
и няма Рай на Земята,
няма пощада!
Така ще ходя и стена,
но нищо не искам,
няма да спра да се боря,
за утре започвам да мисля...
© Ивона Иванова Todos los derechos reservados