Пребродих хиляди вселени,

надзърнах във милион сърца,

освободих и множество пленени,

сълзи обърсах от безброй лица.

Наказах всичките злодеи,

ослепих ги с ярка светлина,

превърнах техните бордеи,

в пустиня, прах и в тъмнина.

Но никога не съумях да зърна,

сред моя гняв и луда сеч,

душица сродна, да прегърна,

прегръщах само моя меч..

Сечах във ярост, дива, безпощадна,

оплискан с кръв, облечен в мъст,

но мисъл страшна се прокрадна,

във всичко това Бог няма пръст.

Решил бях сам да отмъщавам,

нагърбен сам със чужда власт,

уж в светлина облечен плавам,

на мракът в зиналата, страшна паст..

И стискам меча в бяг безумен

и зъби стискам тичайки напред,

и считайки се за разумен,

измамен със сърце от лед.

Тогава спрях, съблякох бронята и махнах шлема,

захвърлих щита нейде настрани,

понечих някак си от плещите да снема,

безумието си, но тежестта уви

събори ме и паднах на колене,

забих и меча в рохкавата пръст,

и плаках, молейки се някой друг да снеме,

от мен, гнева, омразата и тази жадна мъст...

И тъй прекарах хиляди години,

а всъщност беше минал само миг,

пребродих из безчет пустини,

и чух накрая жален вик..

Аз виках, сгърчен на земята,

безпомощен крещях сред тишина,

и чак тогава в тъмнината,

видях неземна светлина.

 Захвърлих меча най-накрая,

той падна, счупи се на две,

разбрах, че за да иде в рая,

човек най-първом трябва да умре...

За своите желания и его

за жаждата да бъде бог,

да срути къщичката си от лего,

да слезе от пиедестал висок.

Тогава чак ще бъде годен,

и както зрънце не пониква, ако не умре,

от себе си ще спре да е заробен,

ще стане стрък сред житни класове...