Ето съмва, артритът ни буди на време
да приемем парада на този живот:
два проводника скъсани, счупена клема
и обувки, затиснали мръсния под.

С разпилени любови, пари и недели,
неподстригани още на бял алаброс,
като наши прегазили чужди постели,
незадали на себе си точен въпрос.

Заплатили до грош свободата си дива,
и на дните оставили щедър бакшиш,
като скъпо палто любовта ни отива,
без да знаят за нас от Калкута до Ниш.

Ако някога, някъде, нейде към Варна,
на Масласрски дочуете топлият глас,
с малко скромност го казвам ( но твърде невярна) 
тези думи несръчно написах ги аз.