Сутринта първо чувам звъна на аларма при Стани
После подът изскърца и скочи той в ранни зори.
След минута и аз се протягам и вече съм станала.
Не разсънена още, усещам как в мене гори
като огън бенгалски и страх, и тревога човешка,
но опитвам все пак да изляза от силния стрес.
Да остана във лапите негови смятам за грешка
и се моля да няма проблеми, че трябва от днес
да се върна към моя живот с правила разчертани.
Тичам бързо към кухнята. Стани ми прави кафе.
- Виж, от бухтите вчерашни в купата има останали
и избирам големите, вземам си, мамичко, две!
На вратата на стаята – сънен – Никола застава.
- Вие вече сте тука и бързах да стана и аз!
Не обичам да хапвам, когато самичък оставам,
а нали и лекалствата трябва да взема пред вас!
Усмирявам сърцето си – всичко започва перфектно
и усещам напразно страха, че във мен се е впил.
- Ето, слагам чинийка, вземи се! - го каня директно,
без да питам дали той във банята вече е бил.
Но към нея затичвам се леко с изгряла усмивка –
да закусват, а аз да използвам, че празна е тя –
и, подпряла ръце, в огледалото ново над мивката
се заглеждам. "Помагай ни, Боже!"- наум си шептя.
После бързо обличам приготвени дрехи от вчера
и опъвам клина, стройна фигура в мен педчертал.
Аз човек съм зиморничав – в зимата често треперя –
над пуловера слагам красивия топличък шал.
И се връщам във кухнята, пия кафето горчиво,
а Никола, закусил добре, в мене вперва очи.
- Ти отиваш на работа, няма да е справедливо
да оставиш стомаха си гладен и да му горчи!
"Някой мисли за мене! Да, Стани редовно го прави,
но това е различно, съвсем непознато до днес!"-
през ума ми минава, косата със шнола оправям
и усещам, че влагам във жеста аз женски финес.
А Никола нарежда: - Ела да си хапнеш спокойно
и не бързай за тръгваш, ти Ели, че чака те труд!
И, макар да избягвам закуските ранни, достойно
ми се вижда да седна. Мъжът е доволен, че чут
е съвета загрижен, душата във мен се вълнува
и е трудно да скрия на чувствата смелия ход.
Аз такова внимание даже не съм и сънувала
от съпруга си бивш. А го имало в този живот!
- Ето, сам ще си взема таблетките днеска пред тебе! -
продължава да радва сърцето ми болният мъж.
- В твоя дом аз приет съм, но искам да бъда потребен,
а до вчера не съм го усещал това ни веднъж.
Аз съм хапнала малкот, кафето си първо изпила,
и излизам, превземам със скок стъпалата по две,
бариерата "страх" пред живота си сякаш разбила,
без да зная къде той решил е да ме отведе.
А колежката чака ме вече в работната стая.
На бюрото ми папки спотайват се, чинно мълчат.
- Е, разказвай сега! Тук шушукат, но искам да зная
аз какво ти се случва, че злите езици мълвят...
- И какви ги говорят? Какво ме обсъждат злорадо?
Взех си отпуск, кракът ме болеше и в болнични бях.
Да си мислят, щом искат, че била съм чак в Колорадо,
пътепис ще напиша за всичко, което видях!
- Ех, че палиш от четвърт! - червените устни изричат. -
Аз те бранех, атаките техни достойно отбих!
А пък ти недоволна си сякаш от мене, момиче.
Чух подробности, но от очи любопитни ги скрих.
Тук във службата идваше твоя съседка от входа
и, понеже се знаем, от тази женица разбрах,
че качила си мъж изненадващо на"платнохода",
та те питам дали е така или – вятър и прах?
След нахалните думи, усещам кръвта си в лицето.
Ах, защо все намират в съдбата на другите нос?
"Платноходът" е мой и ще плува свободно в морето
и не ме задължава със отговор този въпрос!
Срещу мене червените устни нацупват се свити
и колежката сяда на своето място със яд.
- Няма нищо такова, - накрая ѝ казвам сърдито -
но за много страдалци виновен е днешният свят!
Телефонът звъни и ме вика голямата шефка.
Аз подръпвам яката си – въздухът сякаш е спрял.
И усещам – чуплива съм сякаш и толкова крехка,
оптимизма си сутришен чувствам съвсем изветрял.
През врата тапицирана, стиснала дланите свои,
се промушвам и сядам накрая на стола отпред.
- Ще започна с това, че и в днешното време герои
се намират, но малко са! Връчвам ти този букет! -
патетично, с усмивка и даже със танцова стъпка
приближава към мен – изрусила косите – жена.
- Аз такива служители искам да имам и скъпо
тази свръх всеотданост готова съм да наградя!
- Но защо е букетът... за мен ли е? Бъркате вие! -
неудобството вече закашля ме и ме поти.
- Няма нужда от скромност такава постъпка да криеш,
вече знам пациент, че в дома си приела си ти.
- Ние с него се знаем отдавна – пропаднала връзка
във годините дълги... А днеска е болен човек...
- Социалните грижи във действие! Смело и дръзко! -
поздравява ме шефката. - Чакай и медиен ек!
Пребледнявам от чутото, в гърлото бие сърцето
и не зная какво да отвърна на тази жена.
И затварям вратата ѝ с този букет във ръцете,
без да кажа, смутена от всичко, аз дума една.
Честито Рождество Христово на всички Откровенци с тази
част от новия роман, който още се пише, и нека Спасителят ни научи
как да бъдем по-добри и човечни, приятели!🥰
© Мария Панайотова Todos los derechos reservados