От огледалото ме гледат две очи
и се питам ден след ден,
къде ли съм ги виждала преди,
май бяха най-важните за мен.
Виждам само теб, вървиш към своя край,
душата ти бушува като бурното море, не знае бряг,
и се лута същността ти, неразбрала що е ад и рай,
оставена на саморазрушителната твоя сила, обречена на вечен бяг.
Отронва се поредната сълза
и натравя останалата ми надежда, пълна със горчивина,
пари във сърцето ми една молба,
не се оставяй да те претопи реалността.
От огледалото ме гледат твоите очи,
неразривна част от моето въображение,
в главата ми звучи единствено и само твоят глас,
макар да полудявам, ти оставаш мое вдъхновение,
моля те, не си отивай от света ми, вечен мой захлас.
Понякога се питам има ли те теб наистина,
и ще спася ли каквото е останало от мен от унищожение,
ще ми се да можех някак си да разбера кое лъжа е и кое е истина.
Едно е сигурно, от тази тъмна празнота у мен е късно за спасение.
Макар така различни, искам да ти кажа, не тръгвай, остани,
но с тъга съзнавам, никога няма да си част от моята съдба,
за последен път съня ми посети,
за да ти кажа сбогом, под зелената върба.
© Алиса Севелоу Todos los derechos reservados
но с тъга съзнавам, никога няма да си част от моята съдба,
за последен път съня ми посети,
за да ти кажа сбогом, под зелената върба.
Сбогуване!Харесах!