Неусетно правият път превърна се в посока грешна,
а преди секунда бъдещето бе красиво.
Светът се дави в ярост неизбежна,
гърчи се, затиснат във хватка уродлива.
Никога не съм се чувствала така далечна!
Започвам да изчезвам, всичко става сиво.
Такава е била съдбата безсърдечна,
от голямата душа човешка да не остане нищо…
Вдишвам въздуха, по-трудно от преди,
вече слънцето тъмнее в мъка.
Ще достигат ли до мен плахите лъчи,
стапяйки кожата нечистоплътна? ...