Човекът

Със болки родилни се ражда Човека.
И само със  майчински грижи расте...
Детето  е просто задача не лека.
И дяволски трудно, то става Човек!

В децата са наш'те големи надежди,
и истински смисъл на нашите дни!
Улисан в децата, назад не поглеждаш,
а бил си надежда на други и ти!

Ти тръпнеш Надеждата, нужди да няма...
По зорко я пазиш от свойте очи!
Изпълва сърцето тя с радост голяма
и топли ти дните, като лъчи.

А тя ненаситно те гълта и смуче,
и чувства и мисли и нощи и дни!
И като кокал оглозган от куче,
в живота, на края, оставаш и ти!

Ти бащински  стискаш ръчичката в длани
и тичаш задъхан, за нея, напред...
Прелиташ с мечтите си,  всички тавани,
докато ненужен, накрая се спреш!

А стигне ли своята старост Човека,
очакват го хиляди, разни беди...
И дните му вече се точат не леки,
докато живота  го тук повали.

Натрупа ли тия лета на гърба си
и почнат годините да му тежат...
Той тръгне с бастуна, през дните си къси,
оставен самотен  в последния път!

Лицето е в бръчки! Живота го няма!
Без грам благодарност, Човекът е спрял!
И тъй Старостта ни е мъка голяма...
Защо ли Живота ни, преди не е спрял!

Немощен,измъчен,забравен от всички,
живее без смисъл-ненужен живот!
След словото огнено, пелтечи на срички...
Натирен във  ъгъла,
останал без код!
 22.06.1975г. София