Утрин рано, в село,
по моравия изгрев,
будила ли се е твоята душа
и под на гугутка дивия припев
влизал ли си в хола с боси крачка,
да срещнеш там баница топла
и усетиш уюта на дома,
и да си кажеш наум „благодаря”?

И нощем, от урок или компютър
вдигал ли си ти глава
в стаята друга за чаша вода
да отидеш и да видиш свойта Светлина -
как уморени от труд
глави на възглавници са подпряли
родителите твои тихо заспали,
и да си кажеш ”за мен се трудят те” ,
„обичам ви” с целувка да прошепнеш,
докосвайки ги с поглед на дете?

И в училище, в най-простата прегръдка
сещал ли си радостта,
що приятел скъп ти носи,
а в очите му - благодарността?
И мислел ли си само щом с учебник ти услужи
„скъп си ти за мене, да,
от сърце мерси, благодаря”?

А прозрял ли си във плач,
със замъглени очи,
че животът приказка не е,
но все пак в него сам не си?
И усети ли тогаз
на твойто треперещо рамо
на другаря топлата длан
и да чуеш ”не плачи, всичко ще мине,
не ще те предам”?

А дали  пък просто тъй,
докато бъбриш си с другар
и чуеш смеха му от твоя странен коментар,
си мислиш ”колко радва ме той,
щом се смее,
дори да ме изкарва и от строй,
важен е той за мене”?

И думай, нявга просто ей така,
улисан в мечти през нощта
като мен сега,
мислел ли си за това
как черен е често Света,
но до мене крачи вечно радостта,
понеже аз не съм богат,
но ме не хваща яд,
най-честит съм от всички,
щом до мен са мойте близки? ***