Сърцето си къде оставих?
Сълзите си къде ли скрих?
Усмивката... и нея я забравих...
като пропъдена искра сред тъмен щрих.
Земята търся под нозете си безстволни
и странна свързаност ме разлюлява,
уви, такова чувство монотонно
душата ми самотна запленява.
И вместо с гняв и с болка... с кървав стон
безстрашно да отхвърля таз забрава,
снижавам се до тъжен полутон
и падам... щом и ти със мене падаш.
Объркано страдание ни води,
но знаем... щом ръцете ни са слети,
дори сред купища съмнителни неволи
светът не ще попречи на крилете
да се разперят в мразовита зима,
сред мрачни сенки... ледени вихрушки
и заедно, със нова - двойна сила,
да полетят нагоре още по-могъщи!
А най-накрая в епилога ще добавя,
прости ти римите ми нелогични,
дори и песен непозната да напяват
те също са дълбоки... свети... лични...!
На Георги
© Ники Todos los derechos reservados
Поздрав!