Бяла, ефирно-прозрачна мъгла,

засипваща стъпки на хвърлей в прибоя зад мен,

вървя напосоки-без радост, нито с тъга,

просто скитам в края на сушата и на късия ден.

Краткото лято наднича над пъстрия пристан,

прибрало си птиците и топлите нощи.

Старички лодки мързеливо се плискат,

 с копнежа един - да си поплават все  още.

Мъглата се вдига, проблясват звезди,

с престорена веселост мигат.

Вървя до прибоя, не оставям следи,

Да вървя към безкрая ми стига.

Море и безкрай, небе, свобода.

Окъпана, чиста земята сияе.

Битие и финал - как?  И кога?

И дали е добре, че не знаем?

Ще оставяме стъпки, за миг после нас,

ще замита метлата на времето.

Ще се радваме всеки миг, всеки час,

че ни има, че си теглим бремето.

Ще вървим без умора, почти без да спрем-

все натам, накъдето ни тегли.

Спънем се – станем,  и така - ден след ден,

Циганско лято е - топлите дни са последни.

14.06.2022г.