В разнищеното крайче на небето,
безсъние втъкава нежен стих
и кръстопътят води докъдето
стоя си между бих или не бих.
Сама съм, нощни птици няма даже,
но трябва да вървя, дори докрай
и чакам само ехото да каже:
— Не се страхувай, думите раздай,
гласа си превърни в среднощна ласка
на пръсти стъпвай в своя лунен храм...
И знакът, на ръката ти издраскан
с фалшива обич, няма място там. ...