Да плачеш, щом сълзите ти напират, не е грях.
В този миг аз чувам дяволския смях.
Животът пак играе си с мен -
все тази игра жестока и зловеща.
Аз чувствам се в окови, като в плен,
и няма кой да чуе ме отсреща.
Наоколо все блокове, стени -
една урбанистична неприятна гледка.
Ранен е славеят, не може да лети.
Душата му от болка трепка.
А можеше да бъде и различно,
да вдишваме с наслада от живота.
Но човечеството е двулично -
ние, хората, сме неосъзната рота.
© Мариета Дечевска Todos los derechos reservados
Тъжно, но хубаво!