Да се влюбиш през есен, сред слънчеви тихи поляни, дето вятър през лятото лудо коси е развявал, а пчелите, отнесли от дъхави билки нектара, сладък мед да наливат в душата...
Да се влюбиш през есен, когато земята пламти. Не под цъфнали вишни, когато пустеят гнездата... И защото е болка да бъдеш щастлив, във сърцето ти старо злато да капе...
Сякаш сам си се врекъл на клада за грях да гориш – обич есенна всичко изпепелява! Има страст и пожари, и лумнали в багри гори, листопад, после... бяла пътека остава...
"Сякаш сам си се врекъл
на клада за грях да гориш –
обич есенна всичко изпепелява!"
Много хубав стих Албиция!Много хубав е мила!
Не приемай обичта, като изпепеляване, тя е възраждане!
Тя е сладък мед за душата, както си го казала!
Поздравления!
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.
Мила моя, толкова да те обичам, за това, дето си го сътворила