Да си представим, че те няма, време!
Че не съществуваш в този ден. 
Какво от нас вселената ще вземе,
като никой няма да е вече уморен?

Представих си и много е красиво. 
Заедно с теб изгубиха се его, суета.
Съседът изгори лицето си лениво
и роди се тук отново тази доброта.

Видях се с хората преди така заети
и видях усмивките им с лекота.
Удоволствието и работата – слети. 
В ириса чете се лесно СВОБОДА!

Разходих се из парковете цветни,
говорих с птиците, с дърветата. 
Нямаше ги заетите жени бездетни
и отлетях, за да посетя моретата.

Не тиктака часовникът вкъщи. 
Тишината също дарява спомени. 
Слънцето свети без да се мръщи,
а ние под него весели гоним ги.

Какво става, когато имаме свобода
и не носим всекиму своето бреме?
Означава ли, че носиш само ти тъга?
О, безкористно, объркано време!