Седя си в мрака аз съвсем сама,

обгърната от мъка, от чувство

безтегловно. Седя, заслушана

във песента на вятъра, на

нещо тъй лъжовно.

И мисля си, защо ли е така,

защо ми пее тази тъжна песен

и с отговор на есенни листа

прошепна ми в агония:

Сърце ми излетя..

Отиде си за миг и всичко тъй 

утихна, сякаш някой за секунда

живота му отне. Студена лунна

светлина безкрайно нежно се усмихна

и воят на вълците луната зове.

А вятърът небрежно затанцува

със себе си довел бе незрачната

мъгла и със стонове вековни той ми

каза: Ако търсиш, ще намериш всичко

даже и в мъгла.