Нощем светлини сгряват хора,

най-гореща е ледено синята.

Навсякъде властва умора,

послушно отминават годините.

Огледалата скриват лица,

изгряват под асфалта павета,

пред свещ бленува тя за деца,

клошар към контейнера крета.

За някого в светлата нощ

пътят безкраен завършва,

а към друг околният свят

и днес остава си същият.

Хора бягат от съдбата,

танцувайки унесено рок.

На бял лист думи редят,

но не бяха молитви към бог.

Пияни един друг се убиват,

мутри още се оправдават,

медии народа приспиват,

смърт в болниците раздават.

Слушахме „Еднопосочен билет”,

а малцина решаваха да го купят.

Тълпите новогодишен късмет

още чакат от някого да получат.

С лъжи ни засипват герои,

изградили трибуна с парите

и никой не обръща внимание,

че съвестта им е странно немита.  

„Параграф 22” е отдавна излишен,

всичко превръщаме в залог,

Отново сред разговори в кръчма

си спомням „Особен урок”.

Все така хавайска китара

разнежва с любовни балади.

Дали светът си е все същият,

макар днес да не горят клади?