Лицето ми огледа се във сянка.
Бе знак на съдбоносна тишина.
И фреската-ребро в пространство,
превърнато от спомени в стена.
Изгубих се внезапно в лабиринта
на бързотечните унили летни дни.
Зад облак бе хвърчилото на истината,
каньон животът между планини.
От дъното възнак изпих простора
с осиротелите от взиране очи.
Бях в костница от скелети на хора,
изсмукани от пипалата на лъчи.