Изчакай утрото на смелите.
Изчакай, да превземат болката ми
и никога няма да погледна дъжд.
А дъждът падаше нежно над града,
породен от внезапна нужда,
сляпа ярост, страст, транс-разум,
съвършенство... абстрактност,
мета-тишина... огледално виждане,
пулс, прах, мозъчен форсаж,
усет в упорство...
корони, кораби и божества,
усмивка под раните, очи
които поглъщат... съзнания,
кръвосмешение на миг, ангели
паднали в руните, хълмове и падини...
Почакай, възприятия да призоват недрата,
цветя от пясък, рози на изгубени царе... и царства.
Чакай да откраднат всеки спомен
и няма никога да чуя вятър.
А вятърът блуждаеше наоколо в полята,
някак безпризорен вятър,
въплътен в трептене чуждо, волен ястреб в странно ято.
Ездачът... в деликатният блясък на мълнията,
полет с призраци... в безоблачност,
мимикрии проклинащи, грях адов в седемте,
смях, страх, дифузен ужас, лудост, чудо, блуден ек,
ефект на близост... до убиец, сила, минало завинаги...
скицирани луни в слънца от хлад,
къс място, полунощи, шир, кървящ всемир... безгласен,
опасност... плам в сънитите лъчи, отровна памет,
завист, необятна... хватка от изящност,
краят... в погледите спящи, още... нощи,
още... нощ е.
© Николай Todos los derechos reservados