Демон

Старах се градината така да почистя –

плевих, окопавах, садих. От извора

носих вода и дървото издигна

плода си червен и красив!

Но влезе господът, свали от високо

надежди и голи мечти,

намачка плода и простреля листото,

змиите обвиха венеца трънлив.

Кръжаха мушици, жужаха опело

и смъкнаха диска до мъртвия дом,

а мравки, понесли на гърба си живота,

се щураха диво да търсят подслон…

Гадинките малки ни бяха месия,

а ти – безпощаден сатир,

изсмя се над хлебните грижи на нищия

и всичко обърна на пир:

с ръце и шеги събра на пихтия

труда ни в любов възмечтан

и смачка, и стри на дървото красивото

в съблазън коварна със Зевса пиян.

Сега не си Одисей от мечтите,

не си и човекът любим – как лесно

разтвори във водите на Стикса

покрова на любовния блян...