В пещта сложих бавно отломките стари,
клоните дъбови нежно потрепваха,
и чувах пронизващи звуци на пара,
от сухите вече подметки.
На моите стари обувки зашити,
с които препусках в полята навъсен,
червените плодчета бяха се скрили,
зората бе мрачна, денят беше мръсен,
приличащ на дъб, остарял, но без корени
на пъстро поле, осиряло без вила,
на смели моряци, потъващи с кораба,
на силаво тяло без жили.