Деца играят в парка. Лято.
На ведрите им личица
чете се не една усмивка. Радост,
родила мънички слънца.
Неволно спирам се, загледан,
пленен от веселата бъркотия там.
Хей, чичко, пречиш – аз рисувам! –
ме сепва дребен малчуган
с трогателна прическа на гаврошче,
сериозно сбърчено челце;
Две тънки струйки очертават
немирно-чипото носле...
На асфалта – слънце грее;
и къща има, и цветя,
дори оградка нарисувала
прилежно детската ръка.
= = =
Нима забравил съм?
Кога пораснах?!
Тревожни пътища.
Случайни дни.
Прегръдките с измамно щастие
сребреят в моите коси.
И тихичко, свенливо някак,
гласче открехва, уж заключени врати...
Това сълза ли е? Какво пък - нека!
Детето в мен ще ù прости.
© Людмил Нешев Todos los derechos reservados
> Боряна, благодарен съм за умело подбраните думи в този коментар, които, може би леко надхвърлили умерената нотка, гъделичкат самолюбието ми. Макар да ми се струва, че съм писал и по-красиви нещица, щом така си го почувствала, едва ли е нужно да натрапвам своята градация, още повече след декларираното от теб „дежа вю”. Доверявам ти се напълно за него, дори смея да твърдя, че и аз имам такова „капаче”. В даден момент, обаче е било затворено, иначе не бих пропуснал да забележа жената, седяща на пейката отсреща.