Нежна утрин е! Стоя сама на плажа
и за живота си, на лист, опитвам да разкажа.
Към мен приближава малко русичко дете
с нежна, чаровна усмивка на своето лице.
Мечтая или по-скоро сънувам.
Искам или по-точно жадувам.
Сън ли е всичко това, сама не зная
и пак опитвам живота си на листа да призная.
А детето не спира да се усмихва все така прекрасно,
то знае, че изгуби ли своята усмивка, всичко ще е нещастно.
Продължавам да се питам - това ли е реалността
или просто сън, а може би нечия мечта?
Виждам, че детето иска нещо да ми покаже,
а може би иска нещо да ми разкаже...
С думи нежни то започва да разказва
приказката, стара колкото света...
„Изгубиш ли ти своята усмивка,
никога не ще получиш ангелска целувка.
Сиво ще стане красивото синьо небе,
никога не ще видиш истинска усмивка на дете.
Усмивката не бива да слизе от твоето лице,
колкото и много да кърви и да боли твоето сърце.
С усмивка порази ти врага
и живей сега, живей за мига.“
С това неговата приказка свърши
и разбрах, че нищо душата ми не може да прекърши.
Ще помня детските кафяви, изгарящи ме очи
и онзи чист поглед, който завинаги ме плени.
А прекрасната усмивка, не слизаща от детското лице,
тази усмивка достигна дълбоко в моето сърце.
За мен няма нищо по-чисто от детската душа
и никога не ще може да изрече ужасна лъжа.
Няма нищо по-чаровно от детската усмивка-
тя е като нежна ангелска милувка...