Във къщите, в които с тебешир
рисувани са спомени за щастие,
отминали Коледи, топли трапези,
усмивки в огледалото, гримаси,
бележката на масата от мама,
каишката на кучето в антрето,
дванадесет чаши със зодии,
(от онези, вносните, скъп спомен от приятел)
улицата, с викове и шляпане на гуменки,
таваните със паяжини и счупени играчки,
портрети на забравени
полуизтрити баби,
шепата череши, червени, даже черни,
струйка сок към лакътя, не се измива, трудно е,
глътката вода (аз първа, първа!)
на чешмата с ръждивото кранче
и бистрото корито с камъчетата,
клокочи, пръска, смях, и мокри, мокри...
Нищо ще изсъхнем. Лято е. Толкова лято...
Щурци... и светулки във тъмното светят.
Нямаш часовник... и аз нямам, не чувам...
Някой ме вика... Викал е дълго.
Прибирам се бързо и тичам, и тичам...
Под строгия поглед... подавам
откъснато, откраднато, полуизсъхнало цвете...
Със ръцете и двете.
За мама.
Мама…

~Endless~