В сенките на гъстите гори,

де клоните опираха земята,

редили днес се облаци-тъми,

кои жените свои- слепите луни дочакваха...

Поклати вятърът листата в песен,

а те отвърнаха в безгласност.

Нима се ражда от тъмата песен

в сподавен вой от вълчи крясък?

Бездумен беше демонът сред сенките на мрака-

от тях се беше отделил по съмване.

Невести облачни- луни -

в тъмата се удавиха, помръквайки.

И сред мъгли от дъжд пороен, той - Дявола,

нахока Господа във себе си -

нима бе лесно себе си да създаде

и да се претвори отвъд пределите?

* Както тъмата ражда песен, така и песента може да роди тъма. Пресъздаването е забравеното Аз, търсещо ключа да създаде себе си отново, като се преобръща. Светът е огледален.