Часовникът отмерва тишина, като след Хирошима.

Пиша, задрасквам, пиша, задрасквам пак,

закъснявам...

По магистрали и пустини да те търся,

няма отново да се откриеш пред мен.

Да разделя гравитацията на две,

да мина през тунелите на Гьодел,

няма да ме опариш с огненото си докосване.

Страх те е, защото веднъж вече,

като нощна пеперуда изгорях,

летейки към него.

Но ако не съм твой, то нека бъда ничий!

Плезя се над локвата, в която белее

вчерашният сняг, за да си спомня как

вчера се плезихме под него.

Но вчера бяхме деца, днес,

остаряла, нощта посреща ме без цвят,

със силен дъх на разкаяние...

С твоето отсъствие зарадва паяците и мухите.

Спокойно плетат и правят любов,

защото знаят, че никой няма

да направи пролетно почистване.

Отсъстваш толкова красиво,

че се влюбвам в самотата, 

която се трупа като сума

на брояч в копърка-такси...

Ще позволя на самотата, 

хлътнала до голо по мен,

да ме люби нежно, като

пролетен вятър в улука,

като теб.

Спомен - бе само дума, а неусетно прерасна 

в многоклетъчна форма на живот,

с клетки - стъкла от счупена събота...

Обичах сутрините до теб, повече и от цитати на Маркс,

защото всяка от тях бе като коледната сутрин - пълна с очакване.

От събота утрото ми е всичко,

което Марксов цитат не е, и всичко,

което коледен плаж е - празно.

От събота съм с дяволи в мислите,

но съм и Бог - безстрастен.

От събота завинаги си спомен.

Ще останеш минало несвършено и съвършено,

защото дори лъжите да са вода, 

не през твоята блузка ще се разливат,

защото си завинаги,

като диамант.