В главата не звучат сонети снежни,

животът ми не е безкраен пир,

и Шекспир не реди за мене рими нежни,

и ни един поет за мен не се е бил.

И тебе не познавам, мили друже,

и бъдеще съвместно не градя,

във моя глас душевен все се вслушвам,

и той ми казва “Тръгвай пак на път”.

Не помня твоите прегръдки нежни,

ръката ми едва ли си държал,

по тези наши пътища безбрежни

едва ли твоят поглед върху мен е спрял.

Понякога обаче те сънувам,

обърнал си към мен очи,

ръката ми държиш и ме целуваш

и заедно със мен вървиш, вървиш.