Дивото ме призова

След него мислех, че ще мога аз да те обичам...

Обичах те, но аз ли бях това?!

Той караше ме да мечтая,

да вярвам в своята съдба,

да бъда горда, силна

и никога да не забравям каква е моята душа!

Дойде мигът на нашата раздяла,

дойде часът, в който исках да умра,

но точно в този ден дойде и ти -

моята надежда за света отново.

Опитах се да бъда твоя цяла,

но как да го постигна?! Тъй и не успях!

Опитах се да избягам от себе си,

мислех, че грешката ми с него беше, че бях аз!

Не исках да загубя и теб,

исках любовта за цял живот!

Но в един от твоите безкрайни,

дълги, непоносими дни,

успях да си наложа,

успях да съм честна!

Погледнах в твоите очи

и разбрах, че важната съм аз!

Ти беше заместител за него,

за света ми предишен...

Не исках, а станах

момиче без пламък, без жар.

Превърнах се в повтарящ се образ

и губех надеждата пак!

Разбрах го обаче

него, незаменимия ми учител,

разбрах, че само аз съм ключа

към себе си, към моята душа!

А на теб благодаря, че ме спаси!

Чрез теб разбрах своя урок!

Разбрах, че в света,

който ме превърна в жалко подобие на предишната аз,

разбрах, че без себе си

не мога да продължа!

Благодаря и на него, за това, че живях!

Един ден пак ще е така!

Ето за това напускам те сега!

Отивам да търся своето първо сърце,

моето диво, първично сърце,

моята стара душа,

душата ми без болка и тъга,

отивам да диря съдбата си!

И през тръни, и през бездни,

и в най-щастливите ми дни

никога не ще забравя и теб, и него!

А ако пак не мога дъх да си поема

от мечти, от любов, от красивия свят,

значи съм успяла да върна истинското си аз!