В листата на кестена скрити,
въздишат и дъжд ги не стига
тринадесет нежно - нефритени,
опушени, вчерашни мига.
Улавят звукът на безбрежното.
Опиват. Трептят като чакри.
Дъхът ми към тях се навежда -
покланя се... Нещо обагря
времето в мен във нефритено.
Не искам да тръгвам от тук!
Без пръсти до голо разплитам се.
Събирам се в кестен. До звук.